Статии

Бях жертва, сега съм победител

За 20 години брак бях подложена на всеки вид насилие, който съществува. И не само аз. В един момент децата ми също се превърнаха в жертви. Всеки аспект от живота ни беше контролиран. Беше ми забранено дори да се усмихвам. Никога не знаех какво да очаквам, когато се прибере вкъщи. Той беше обсебващ, контролиращ, ревнив и ни третираше повече като вещи, отколкото като хора.

Много пъти съм се питала защо се ожених за него. Всъщност насилието започна от баща ми. Като дете ме биеше с колана си, а по- късно ме изгони от дома ми, защото отказах да се омъжа за мъж, два пъти по- стар от мен, на който ме беше обещал. Известно време спях по пейките в парка и ядях каквото намерех в кофите за боклук. Когато сестра ми ме намери бях полужива. Нямах избор освен да се върна при баща ми и се заклех да се омъжа за първият мъж, който ме пожелае, само за да избягам от него.
Скоро след това се запознах с мъжа ми. Вече бивш мъж. Той веднага се лепна за мен. Беше много настоятелен. Стоеше с часове пред блока ми и даваше всичко от себе си, за да ме спечели. Беше очарователен. Само след около месец и половина се оженихме. Всичко стана много бързо. Но това отношение не продължи дълго.
Той започна да се променя. Или по- точно, да показва истинското си лице. Сякаш изведнъж стана много конфликтен и гневен. Тогава смятах, че това е период, че ако няма причина да се гневи всичко ще е наред.
Първия си шамар изядох, докато бях бременна в седмия месец. След скандал със сестра ми той ми забрани да се виждам или говоря с нея. Заради това племенницата ми израсна без леля. Надявах се, че ако правя каквото ми каже, напрежението ще намалее. Но не стана така.
Впоследствие нямаше нужда от повод, за да започне скандал. Всяко дребно нещо го провокираше и дори да мълчах пак бях виновна. Бях удряна, обиждана и заплашвана. По- лошото беше, че дъщеря ми израсна по- същия начин. Не и беше позволено да има приятели, да ходи на екскурзии с класа си и след като се скара с мен се обръщаше и към нея.
С течение на времето физическия тормоз се случваше по- рядко. Не защото той се промени, а просто защото беше достатъчно да замахне с ръка, за да изтръпна от страх и да направя това, което иска от мен.
След като се роди второто ни дете нещата се успокоиха за кратко. Но само след няколко месеца всичко се върна към „нормалното“. Бях обвинявана ако пчела ужили децата, ако се разболеят, ако не искат да вечерят с него. За всеки сироп за кашлица, който съм купила съм изяждала по един шамар.
Първия път, когато ме удари на публично място беше, защото се усмихнах на стар съученик, който ме поздрави на улицата. Почти ежедневно бях обвинявана в изневяра, макар че той винаги знаеше къде съм. Бяха ми вземани ключовете за колата, всяка стотинка се следеше. Налагаше се да износвам старите дрехи на дъщеря си, за да мога да купя нови за нея. Когато по новините даваха репортаж за мъж, убил жена си, той казваше „Виждаш ли какво може да ти се случи“. А когато искаше интимност… Просто вземаше каквото иска, а аз мълчах, за да не чуят децата ми виковете. Позволявах си да се съпротивлявам само, когато ги нямаше у дома.

Най- голяма вина изпитвам заради това, на което съм подложила децата си. Колкото и да се опитвах да ги предпазя те виждаха всичко. Когато се затваряхме в другата стая, за да се скрием и той ни намереше, малкият ми син тръгваше към него и започваше да му вика „Защо удряш моята майка, не удряй моята майка“. Дъщеря ми порасна комплексирана и макар вече да е самостоятелна все още не се чувства свободна. Притеснява се да отиде на фризьор, да си купи нова дреха или да направи каквото и да е за себе си.
Много пъти съм ровила в интернет, за да потърся помощ. Бях намерила една статия за признаците, по които да разберем дали сме жертви на тормоз. След всеки скандал се връщах към тази статия. Четях я отново и отново. Разглеждах сайта на организацията и после затварях страницата. Дълго време не предприемах нищо от страх. Страх, че няма къде да отида. Страх, че нямам доказателства и никой няма да ми повярва. Страх, че ще ме намери и ще изпълни заканите си.
Един ден се престраших и отидох на място да потърся помощ. Не очаквах, че ще могат да ми помогнат. Когато отидох те изслушаха историята ми, обясниха правата ми и ми казаха какви варианти им. След разговора ми олекна, но когато се прибрах пак не предприех нищо. След време те ме потърсиха, за да проверят дали всичко е наред. Почувствах подкрепа и скоро след това се реших и предприех действия.
Сега от месец и половина съм в кризисен център за жени, претърпели домашно насилие. Получих ограничителна заповед, а после и развод. Не съжалявам, че потърсих помощ. Макар, че той все още намира начин да ми се обади по телефона и ту ме умолява да се върна, ту ме заплашва, се чувствам много по- спокойна. Получавам много подкрепа и насоки как да се справям. Най- трудното, което преживях не беше процедурата, а това, че още не мога да се отърся от него. Но всеки разговор с психолог помага. Малкият ми син е с мен и е много по- спокоен.

Ако мога да дам един единствен съвет на някой, който преминава през същото, то той е- не чакайте. Каквото и да се случи, колкото и да е трудно да се измъкнеш, няма да е по- лошо от това да търпиш и да не знаеш какво може да направи утре.
Винаги ще чувствам вина пред децата си, затова, че не съм ги измъкнала по- рано. Но се надявам примера, който им давам сега да ги окуражи и да ги научи, че винаги могат да променят живота си.
– М. , 45г.